Колко малко беше нужно

да чуем нещо,викащо насън,

от който вечно ни събужда

ласкаво денят навън.

Колко пъти те откривах,мили,

в лъчите на тревожната луна,

които все край мен са били,

а аз ги пъдех със деня.

Колко пъти страшно те изтривах

със сълзите,мокрещи дланта ми.

А всъщност...всъщност те откривах

в крайпътните човешки драми.

Колко нощи скрито те създавах

и въздигах те като светиня нежна.

Колко МНОГО беше нужно

образът ти да изчезне.........