И няма да е днес, а може би след години
и няма да мога отново да спра.
Няма да мога дъх да си поема
макар и сега да дишам... едва!
И дали ще те позная аз не знам
сред хиядите минаващи лица.
Може би ще ми се сториш непознат
както и сега...
И дали ще мога пак да те обичам
както в онзи миг когато не живях.
Когато всеки път за теб умирах
и бях дива, луда, страстна... БЯХ!
И няма ли да бъде твърде късно
да търсим топлината на двете си ръце,
когато може би ще са ни чужди
и вяра, и усмивка... и небе!
И дали ще спра някога да сънувам
черно-белите снимки с остарелия тъжен рефрен.
И ще боли все назад да пътувам
като погребан от звездите ден.
И знам, ще се събудиш някой ден
и ще поискаш отново да ме видиш.
Може би и името ми ще си спомниш
... може би, но някой ден...!