,,Никога” изречено с тежест, с лекота съдбата го обръща, ,,вечно” да наднича в теб (да бъде вятър, разнасящ семената на чувства и огън, разпалващ всичко помежду им, сушеви години и порой от мъки със заслон от грижи) но с една надежда - да пребъда утре, със сила обратна и никога да пребъде!!!!!!!!

Мигове бяхме заедно,

мигове сладки и бурни,

с жар и пожар помежду ни

- вечен печат за душата,

силен и слаб като вятъра и

мургав загар като кожата ти.

Но сезоните бързо се сменят,

слънцето вече залязва, няма го

вече и вятъра, повя и отнесе

чувството, силно и кратко и преходно

- прецъфтя на младостта утрото!!!

Но силните чувства са демони,

нощите будни радостта им споделят

и се давят в потока на мъката,

в чийто венец няма зеленина за забрава!

Но как да се изтрие с гума мигове

сладки и спомени крещящи?

Колко ли пъти не скитах, образи чужди виждах

и детински идеали в съвършенство, но

в прегръдките им съвършени със

съвършенен хлад се оплитах.

И в обрата на моя идеал

- всичко откривам в излишък…

Живота със сила отнася копнежа

по нашите представи със съща сила

удря тези човешки забрави…

И колко ли пъти не исках

да те потъпкам с крачка,

без нужда да те виждам!

Исках и като теб да се влюбя

- в себе си и себе си да любя!

Като теб да гледам

- да се синее небето и

на птиците сладкият звън

да не рони моята съвест,

а да издига ,,чистотата” в чистото синьо небе