Помниш ли тайните ни срещи
с дъх на наше лято и отминали мечти.
И как от устните отдавна нецелувани
крадеше всеки път по малко... но уви.

Помниш ли гъдела в стомаха
при вида на старата любов.
И как изгаряше душата ти на клада
при сбогуването със един живот.

Помниш ли последната ни вечер
дълъг път към идващия край.
Ти беше цял във спомени облечен
и загърбил всичко за което си мечтал.

Помниш ли устните
до болка твои... и чужди.
За последно как ги целуваше
невярвайки, че някога ще свърши.

Помниш ли късното признание
за което векове наред си си мечтал.
И как безпаметно умряха думите
във стих ужасно... ужасно закъснял.

Сега навярно живееш отново
и гледаш сувенира стар.
Виждаш две хоботчета разделени
разделени, но все пак са едно. 


/посветено.../