Дали ще успея Да ти кажа и ти да ми повярваш, Дали наистина умея Да те карам да се появяваш Без да искам нищо друго Само да си тук, до мен Без да се гледаме тъпо и сухо Без да уговаряме час или ден Само да дойдеш, а аз да опитам Да ти кажа колко истински съжалявам. Може би ще опитам да попитам Дали едно „прощавам” заслужавам... Зная колко съм грешна. Зная колко много не трябва Да се надявам, че щом те посрещна Погледа ми няма да избягваш. Искам да ти кажа колко истински Плача, че не се намерихме. Може би се заблудих. А може би го исках. Не зная. Един ден ще трябва Да затворя очите си за последно. Ако в този единствен ден Зная, че ти там някъде Все още знаеш колко съм грешна, Ако все още ме мислиш за грешка, Ако не си и помислял за прошка, Аз ще го отложа. Може и да имам тая сила. И няма да е любов, няма да е омраза. Ще е нещо много по-далеч, нещо друго, За което няма думи, няма образи. Онази вина, която зная, че не нося. А ме разяжда отвътре. Онази любов, която никога не съм изпитвала. А и до ден днешен те обичам точно толкова. Онази омраза, на която не съм способна. И колко точно пъти съм те проклинала. Онова тежко знание, до което достигнах, А никога не съм се стремила към него. Е, като погледнем начисто... Би ли ми простил за онова, Което светът направи от нас? Би ли ми простил греха, Че така и не сгреших със теб? Стига толкова. И двамата сме прекалено изтощени. Хубаво е да зная, че не знаеш Колко често мисля за теб. Колко често мисля, че ме мразиш. Колко често мисля, че искам да ме обичаш. Колко често се сещам, че всъщност мечтая за неща, Които в тоя свят не се случват. Зная, не ме упреквай. Все някога ще се родим във някой свят, в който ще може. Ще мога да те обичам, а ти мен- да мразиш. И аз много ще те мразя, а ти мен ще ме обичаш. До края.