До кога да оцветявам къдрите си в портокал,
с надеждата най-после да ме забележиш
и до кога в деня ми сляп и окуцял
да хербаризирам скришно своите копнежи?
До кога със тишината хърбава да се засищам
и да преглъщам сухо залъците ѝ нащърбени,
и колко дълго да поддържам бледото огнище
с пропуканата вяра в твоето завръщане?
До кога да се преструвам на априлска утрин-
усмихната и слънчева, но леко хладна
и как да съживя мечтите си порутени,
когато аз самата ги разстрелях безпощадно?
До кога ще те обичам - невъзможен,
спомените ми са вече черно-бяла снимка?
Да те забравя се оказа твърде сложно,
да те очаквам вечно ще е непростимо!