Изгубен е пропуснатият миг
и тази нощ не е нощта, в която
една луна от тъмен сердолик
приспиваше тревите и цветята,
а аз те молех да останеш с мен,
и да дочакаш полунощ, когато
светът край нас ще стихне изумен
в нефритната извивка на гръдта ти.

Отиде си. За да се върнеш пак
нечакана, след толкова години.
И пак е нощ, и пак е топъл мрак,
и по небето кадифеносиньо
една луна от мелхиор блести
и сам сама сред облаците скита.
Познавам твоя дъх – това си ти,
но друг е на гърдите ти нефритът

и не струи мистическа мъгла
по тъмните плещи на равнината...
А би могла... По-рано би могла!
По-рано сребърен астрален вятър
би спуснал приказен прозрачен шал
от звезден прах над голото ти рамо,
би пръснал шепи яспис и опал
в съня ти.
Вчера. Някога. По-рано.

На спомена в космическия мрак
далече скита оня миг вълшебен
и ти не казвай, че било все пак
добре, макар и късно, да съм с тебе.
Удавен сред житейското море,
мигът пропуснат няма да възкръсне.
И “никога” е много по-добре,
отколкото “непоправимо късно”.