Някой почука, пред прага ми чака.
Кой ли е в този ден летен?
Години сама съм, потънала в мрака –
с лист, молив и стих мимолетен.
Отворих вратата, с очи го потърсих…
пощальонът с писмо във ръка.
- Мила Госпожо, дълго ви търсих,
от петдесет цели лета!
Писмото поех със радост човешка,
вместо марка – небесен печат,
без адрес и подател… Нима не е грешка?
И върнах живота назад.
Във спомени рових назад във годините,
достигнах дори младостта,
там само тъга – листопад на годините…
Не познала дори Любовта…
Отворих писмото с надежда да зърна
кой ми изпрати това…
Зачетох се в думите, мъгла ме обгърна,
подкосиха се моите крака…
Сърцето заблъска, кръвта забушува,
сълзите очите обля…
Чувство незнайно в душата лудува…
Нима е възможно това?!
След толкова дълги самотни години
се сещат за мен боговете,
топлина, че раздавах през студените зими –
застлаха звезди във нозете ми…
А пощальонът ме гледа с усмивка,
и весело маха с ръка:
- Ех, мила Госпожо, каква сте щастливка!
При Вас е дошла Любовта!