В нощ съдбовна сънувах очите ти.
С лунен лъч ги вградих в паметта.
Неподправена с грим синева
взида чудни мъниста във дните ми.

Оттогава очите ти, пленници,
режисират безкрай моя ден -
сини камъни, враснали в мен,
нереални, отдадени сенчици.

А ти скиташ, щурееш в пъртините,
като ат в поднебесната степ...
Конски тропот - неласкав, свиреп -
отшумява в простора завинаги.

Мрачно бродиш по чужди пътеки -
устоял, необятен навеки.