Ето тръгваш - затворена страница,
ще са чувствата само след миг...
Гордостта, тази нагла безсрамница,
в мен заключи и вопъл и вик.
Ще разголя пред тебе душата си,
ще ти кажа: \"Не тръгвай, поспри!\"
Но мълча, зъби стиснала - плачейки...
Ще съм силна, макар да боли!
Заслепена до лудост - отричам -
със замах, сривам нашият свят.
Не признавам, че още обичам...,
а гори във сърцето ми ад.
И познат се разгръща сценарий,
нараняващ, отровен...горчи.
А предсмъртно ранена душата ми -
не, не моли, а гордо мълчи.
Беше просто...едничко: \"Обичам те!\" -
хепи енд и вълнуващ финал...
Просто бе, но мечтите погребахме,
любовта си убихме без жал.
Със юмруци и челюсти стиснати,
продължихме напред - суета...
Пепелище остана след пламъка...
Буци лед - две самотни сърца.
С. Кръстева