От ежедневие преливат дните ми,
а нощите във локвите се свличат.
Но още духа вятърът в косите ми
и още невъзможно те обичам.
Към твойте стари и несбъднати мечти
съм скрила хоризонта във ръцете.
Рисувам светли тайни в тъмните очи.
Несбъднат грях във времето е вплетен.
И неочакван, дързък спомен за любов
във ехото на стъпките ти вграждам.
Откривам свят бленуван, многоцветен, нов…
и в него като Феникс се възраждам.
Открадвам миговете синя самота,
в душата ти отдавна наслоена.
И коленича във щастлива пъстрота,
от погледа ти огнен озарена.
Но този ярък свят, създаден от поет,
безмилостно будилникът отнема,
превръща те в топящ се бавно силует,
в мъглива, недописана поема...