Девойко, що си мъдростта не срещала,

опитай сърце си бледно да послушаш.

Недей повеч във живота безрезервно да подаваш,

що не ще има след туй кого да гушаш.

Сълзи ти се всегда по страните стичат,

знаеш си сама що е тъй у тебе.

Много се от теб отричат,

но не скътай тъгата си у себе.

Усмивката ти що по лицето плътско свети,

като слънце без жарта си грее.

Зарад зли що езици са проклети,

вятърът студен във снагата ти отдавна вее.

Любовта си права мож на свят да я покажеш,

що за либето си всегда ще наченеш.

Ала сал зърни отвъд що искаш да налажеш,

и тежка болест ще мож да си подемеш.

Ще станат словата му безверни от тогаз,

и любов ти само ще да те убива.

Не ще си виждала във сърце ти топло толкоз мраз,

Не мож тогаз никой капките ти кървави с дрипи да попива.