Дали понякога прочиташ старите писма?

Дали оставаш будна нощем в мрака?

Аз все съм буден. Ала всъщност... Ала всъщност спя –

дори, когато буден съм... И чакам.

Да мине времето, живота... Какво съм днес без теб -

поникнало в шега на боговете

самотно, хилаво дърво посред враждебна степ,

в безсмислена борба със ветровете...

Дали понякога ти липсвам?  Сигурно... нали?

Когато тихо се прокрадва здрачът

в прозореца, а вън засвирят първите щурци...

А може би се случва... да заплачеш?

Една изпусната сълза в неволно тъжен миг,

ала виновно и набързо скрита

дълбоко в теб, ведно с преглътнат ням, сподавен вик...

Не отговаряй... Няма да те питам...

Онези, старите писма...  Недей, не ги чети!

Да бъдеш тъжна днес не ти прилича!

И не дочитай даже този блед, опърпан стих...

Аз пазя в него спомен - за кокиче,

разцъфнало внезапно сред узрелите жита

на жаркото... и закъсняло лято,

пред първият куплет от песента на есента...

Във глупава шегичка на Съдбата.