Като с кука към теб прикачена,
прозвънявам когато звъниш
и мълча в тишина притаена,
щом горчивата болка таиш.
Плисвам обич, когато усетя
светлината в искрящи очи,
но заключвам душата смутена,
тъмнина щом се там възцари.
По детински лудувам на воля,
щом отпия от извор студен,
и играя измислена роля,
със облака... в сивия ден.
Като кука към теб прикачена
е душата, зависим бокал.
Щом прелее с любов, вдъхновена
ще изтръгна пирона без жал.
И тогава... по-волна от птица,
пак свободна до теб ще летя.
Прикачена, не... не и в тъмница,
ще възпявам сама любовта.