Пуст и мрачен започна деня,
в облаци черни заплетен...
Усети момичето празен града
сякаш в злото потънал немее...
Утрото и се стори някак зловещо,
обсипано в мрак и мъгли...
Само си мислеше за кафето горещо,
неподозираща предстоящи беди.
Тихо тя стана, навлече халата,
закуска направи на своя любим,
отпи от кафето вече студено,
и сякаш замръзна във миг...
През прозореца видя го да тръгва,
със куфари два вървеше студен,
чашата бяла неволно изпусна,
изтръгна се вик отчаян, смутен...
Догони момчето любимо,
на метър от него треперещо спря.
Погледна го плахо, страхливо,
немееща търсеше слова...
Мигът и се стори безкраен,
мълчаливо стояха един срещу друг.
За последно той чакаше тя да признае,
че обича го и го иска за неин съпруг!
Но гордо тя просто мълчеше,
не искаше да показва слаби страни,
\"Обичам те\" силно в ушите кънтеше,
но и стон не излезе от присвитите устни...
Тогава... той се обърна,
с бавни крачки по пътя пое...
А момичето тихо шептеше
\"Не тръгвай, Любов,
в стъпките твои умира мойто сърце\"
Дъжд пороен за миг заваля,
обгърна земята студена,
момичето избърса горчива сълза,
от гордостта и родена...
Изведнъж осъзнала какво предстои,
към него тя се затича!
Преглътнала гордост, крещеше през сълзи,
\"Обичам те, не тръгвай любими\"
Тогава момчето тихо се спря,
невярващ на чутите думи,
към нея бавно глава извъртя,
и видя е до него замъглена от напиращи сЪлзи.
Повтарящи любовни слова,
двамата прегънаха се,
там под дъжда...