Не пиех, не пушех, не тичах по жените,

теб влюбено, нежно те гледах в очите.

 

Не съм те удрял дори и със цвете,

от обич за обич, протягах ръцете.

 

Ти бягаш от мене, стена изградила,

и всичко, що вършиш, го вършиш на сила.

 

Грешах ли във нещо - не ми го прощаваш,

не бе благосклонна любов да даряваш.

 

Когато си гневна, си тигрица съща,

превръщаш в зверилница нашата къща,

 

Проклятия сипеш и люта закана -

не знаех защо е в теб тази промяна.

 

„Не те искам вече, додето съм жива“,

омраза засяваше в моята нива.

 

А аз те обичах през цялото време,

прощавах словата, но тяхното семе,

 

покълна, плод даде, днес жътвата жъна -

щастливото време, не мога да върна.

 

Години минават – сега се завръщат -

стрелите на думи ме стигат, обгръщат...

 

Аз бягам, но те са градушка куршуми,

„Не те иска вече“... и все тези думи.

* * *

Не спирах да търся, додето открия

лечителка мила – тя с думи сподели:

„Съседка от завист магия сторила,

та двамата вас да скара, раздели.“

* * *

Магията падна и аз ти прощавам,

доброто ще взема, за злото забравям.

 

Обичаш ме вече, душата ти страда,

а твоята обич за мен е награда.

* * *

По пътя що мина – обрасна с тревата,

днес търся те нощем в звездите, в луната

 

и викам духа ти... протягам ръцете...

сърце ми пламтящо е алено цвете!