Не мога да повярвам, че се случваш,
че лятото отново има смисъл,
че вятърът до вчера беше скучен,
а днес е очарован и е писал
по дланите на сляпото ми утро,
по порива на топлия ми дъх,
по вярата, която все е трудна,
по стъпките на късния ми път,
по пясъчния стон на обичта ми,
по сънената болка на деня,
по тихите акорди на съня ми,
по парещия полъх на страстта…
Не мога да повярвам, че те има –
реалност животворна в сипкав ден,
ранима безпределност, несравнима,
потънала в очите ми. И в мен.