Не искам да те дишам във поезия,
защото съм човек обикновен,
робуващ ежедневно на проблемите,
затрупващи ме всяка нощ и ден.

 С дъха си не докосвам днес очите ти,
ръката ти в тревоги не държа,
за кръвното и болките неистови
не съм опора силна през деня.

Живота си не плача, а търкалям го,
понякога сме с него в честен клинч,
поблъскаме се, после се избягваме,
но заедно сме в тежките ни дни.

Мигът, когато е пред мен лицето ти,
ми дава нови сили да вървя.
Желая ти ръцете, уморените,
от труд втвърдени. Време за слова
ще търсим в друг живот и ежедневие,
рисувани с молѝв в красив ескиз.
Ти обич остани, а междуметия
да леят в стих поети и певци.