Под стряхата ми свило се е птиче,

и малкото му сърчице отмерва,

минутите, в които ми се сбъдваш,

вечността, в която те копнея...

Понеже през нощта съм се родила,

и звезда ме е закърмила във люлка,

вечерта навярно съм и по-красива,

щом можеш само в здрач да ме обичаш.

А как не искам да се съмва,

щом мога само лунно да те имам,

навярно е егоистична любовта ми,

и с утрото не искам да те пусна...

Понякога така да ми се плаче,

но очите ми – пресъхнал извор...Затова...

Нарисувах на лицето си усмивка,

и искам все щастлива да ме помниш...

Orchid 3.06.2013 г.