Замръкна в късна доба сред гората
самотен странник, уморен от път.
Направи си постеля от листата
на стар, вековен, исполински дъб.
Но в тъмнината, нейде отдалече,
се носеше ритмичен вълчи вой.
От писък тишината бе разсечена,
застина всичко после във покой.
Реши тогава огън да запали,
набързо стана, съчки посъбра.
След миг един се бяха разлетели
искрици нежни - приказна заря.
Разля се като лава топлината:
изстиналото тяло съживи.
Усмихна се загадъчно луната,
небето се изпълни със звезди.
Едно дърво във огъня изпука,
въздъхна тежко, тихо зашептя.
Сълзи смолисти капеха със мъка -
сълзи на омагьосана жена.
Тя занарежда с глас от дълбините
за болката от миналите дни,
за любовта, изстрадала мечтите,
за скитника с кафявите очи.
\"Аз те обичах! Исках да съм твоя!
Да сътворя за двама свят от чудеса.
Да извървя със теб пътеките безбройни.
Да бъда с теб и в радост и в тъга.
Но злобната магьосница не спеше:
бушуваше, беснееше сама.
В истерия до лудост ме кълнеше -
превърна ме във плачеща върба...
Сега, Любов, за втори път умирам!
Горя, за да те стопля във нощта!
Последни сили в себе си намирам,
обгръщам с пламък твоята душа!\"
Подскочи странникът със болка във гърдите,
докосна парещата, лявата страна...
а там пулсираха копнежи неприкрити,
красиви спомени, легенди за страстта.
И се наведе той над мъртвата жарава,
погали плахо, съкровено пепелта,
в която белега си вечен бе оставила
любимата, желаната жена.
Пое по пътя си - тъй дълъг и безкраен,
усмихна се през сълзи на деня,
но в погледа му - топъл и омаен,
остана блясъкът искрящ на любовта...