Сега стоя пред прага на вратата
объркана, замаяна, сама,
загледана отнесено в далечината
не виждам бялата врата.
А тя затваря се по малко,
не виждам нищичко до мен...
Виждам се! - Каква съм жалка,
а ти дори не си смутен.
Погледни, на нищо не приличам,
не съм онази от преди,
сега дори живота си отричам,
не знаеш колко ти ме нарани.
Защо се чувствам неразбрана?
Нима не чувстваш същото и ти?
Само моето сърце е рана,
защо и ти не си какъвто бе преди?
Аз гледам надалече,
но виждам двама ни в нощта,
а ти се гледаш в огледало,
отричаш чуждите неща!
За теб желанията ми са глупост,
мечтите ми - не сбъдващ се абсурд!
Аз намирам го за грубост,
за бавната душевна смърт.
Нали това е да обичаш -
да се раздаваш от сърце,
не само да се вричаш
и да ме стискаш силно във ръце.
Дадох ти каквото имам,
каквото си поискал ти си взел.
Кога ще почна аз да вземам?
Във обич стига си се клел...
Дори и любовта недооценяваш!
Какво остава за дребните неща?
Твърдиш, че всичко ще ми даваш,
но когато го поискам - "Не сега"!
Обичам те тъй силно, много!
В проценти може би са сто!
Не ме поглеждай толкоз строго,
ти обичаш ме едно!