То беше много отдавна,
ние бяхме деца,
щастливо със тебе живяхме.
Но после живота ни завъртя,
големи се вече видяхме.
Ти същият, но истински мъж.
Аз същата, но дама прекрасна.
В очите се гледахме,
затаили пак дъх,
и усетихме туй що не угасна...
Обещали си бяхме
все двама да сме,
но по различни друми поехме.
Нито ти, нито пък аз,
спазихме това,
що с плам тогава се клехме.
Създали вече семейство, деца,
градили мечти, живяли с копнежи,
но никой от нас, така не призна,
че раздялата ни грешка беше...
Сега след години усетих едно,
да бъда със теб не е редно!
Това, че в живота не ни провървя,
да се виним за последно!
Че старата обич ще пламне със жар,
ще помете всичко градено,
ще нарани незаслужено нашите деца,
ако излеем се във всичко стаено...
То беше много отдавна,
ние бяхме деца,
когато се любихме с тебе,
но никога няма да забравим това-
първата любов още в нас си живее...