В съня ми нощем, тихо се завръщаш,
вратата ми, отворена стои,
но само спомена, уви прегръщам
и безхаберно, разпилените мечти.
Щастлив ли си, сега не зная,
коя ли милва твоите ръце,
ще може ли с усмивката си бяла,
да стопли каменното ти сърце?
Какво да сторя, за да те забравя,
на Бог се моля, сякаш сторила съм грях,
че те обичах безнадеждно много,
какво от туй, че даже нямах власт?
А спомените, като дъжд са,
заливат обруганата душа
и пак е празна мойта къща,
без обич и без смях, без топлина.