Защо ли кулата на моето безгрижие
в пламъци е лумнала
и заслепява с огнени отблясъци
мойте сетива във тъмнината.

Защто ли чувствата към теб отправени
не вдишват полъха на нежността,
а лутат се във хаоса на твоя свят
и поздравяват ,
болезнено незабелязани.

Защо ли опита ти на порастнал
не достига незаключената ми врата,
а преминава без дори да ме попита:
...-Може ли?Прощавайте.
или ...О,извинете.Ще ви притесня ли ако вляза?

Дали ме помниш щом те няма.
Дали се луташ като мен
в невидимото измерение
на нашето загадъчно познанство.

Защо те чакам само аз
и търся със затворени очи
една жарава,
на която да се насладят
изстиналите ходила
на отегчените ми сетива.

И писъците болни на природата
и епилептичните конвулсии на времето,
което не отминава,когато съм без теб
ме карат да мечтая за онзи край,
но ти не осъзнаваш.

Това си ти.
Един полиран в бурните морета камък,
скала със наноси от минали мечти,
тревоги,
хаос.
Един почти потънал,но в земята кораб,
мечтател по изминалата младост,
надгробен камък на съвършената реалност,
напомнящ за красотата.
А аз не забравям да те посетя
и да донеса цветята,
които да красят остатъка от твоята душа
и да се самосъжалявам,че те нямам.


Защо?
Не мога ли да изкрещя?
Не мога ли да те събудя?
Не ти ли стигат дните на студенина,
потънали в соления разтвор на мъдростта.
О,искаш още?
Това ли да ти дам...студенина.
От нея ли тъй жадно се нужадаеш.
Но как,
та аз съм огнена жена,
дори мълниеносна
и ярка,
като пламъка,
който ме изгаря.