Вдъхновява ме!... Немея от лъчите му!
Помага да намеря светлината в дните ми!...
Но как във стиха си да го възпея!?
Как с него да го докосна?... Не, не смея!
Нито със мисъл, ни с цвят от дъга,
нито с прашинка от нежна тъга...
Живота ми огрява с прекрасно сияние,
в душата ми влива невидимо обаяние...
Усмивка- лъч светъл, бленуван, вълшебен…
С думичка простичка все повече е потребен!...
Събужда сила, любов, топлина,
вулкан от емоции в непокорната ми душа...
Търся най-красивите думи да подредя,
но все ми убягват размити във утринта
или се пръсват на светулки в нощта,
за да нашепват приказка за влюбена жена...
Остава ми само чародейно умение
по чудеса да го гадая в недоумение...
И все тъй ефирен, далечен и близък,
шептящ, мълчалив, като вятъра дързък
омайва и сплита ум с сърце във едно...
зазоряване... И търся защо пак е дошло?...
Призори го сънувах на ръба на клепачите-
с шепот заклеваше ме никога да не плача...
Музика и магия! Тя звучеше с ония
инструменти, дето в душата ми свирят...
-А колко от тях звънят и я стапят?-
на глас се попитах в мъглата...
- Само един! На любимия човек!-
замръзнах от отговор нечакан, нелек,
с едно единствено тежко прозрение:
в неговата любов е мойто спасение!...