Не си отивай в късния следобед,
очите просълзени не извръщай.
Макар с раним, изстинал поглед,
притискай ме сега и ме поглъщай.

Не си отивай-вън дъждът не спира
и птиците във него не отлитат.
Ще чакат те последната си зима
и заедно в гнездата ще умират.

Виж жълтите листа как сухи падат
от вятъра във есенния полет
и после те на него как прощават,
разцъфнали отново в тиха пролет.

Чуй грохота на скръбните вулкани,
как лавата с недрата се сбогува.
Ако тръгнеш, там сърцето ще остане
без някога да може да изплува.
                       
Не си отивай-как да го допусна!
На дъното на черния ми петък,
повече от всякога ще си ми нужна-
без теб съм аз безумно крехък.

А сториш ли го в късния следобед,
завинаги гърба си не обръщай!
Макар с раним, изстинал поглед,
понякога при мене се завръщай.