Дали не сънувам? Навярно си сън.
Едва ли си истина, хубост такава!
Мълча и очаквам с будилния звън
от мен да си идеш, кога зазорява.

Не ронят обаче стрелките и звук,
а смей се златиста луната извита
в прозореца тъмен и някак напук
магичният миг от омай не отлита.

Езикът ми също, подобно стрелка,
не щеше омаян и стон да изстене,
но твоята жарка от нежност ръка,
Еден да си върне поискала с мене,

боязно изтръгна му тези слова:
- Умирам за тебе и блика ще лава
докоснем ли с теб се, обаче с това
и сянка от мрака у мен оживява...