Имахме си нашите щастливи дни.

Обещания за вярност и вечна обич.

Прегърнати, щастливи – сбъдвахме мечти,

които ни отнасяха във времето – далеч.

Откъснати един от друг,

от време и разни съмнения.

Съдбата – превърна се в омразен враг,

очите – невиждащи остави, а душите – в страдание.

Нима така лесно ще се предадем,

за мечтите си – не ще ли се борим?

Как занапред ще живеем,

ако любовта си, да спасим не успеем?

Ти можеш ли - от клетвите да се отречеш,

на мечтите светли – гръб да обърнеш?

Можеш ли, от сърцето си – моето да изтръгнеш,

душите ни – една от друга да разделиш?

Можеш ли…, аз така не мога?!

Самотно сърцето ми – ще спре да бие.

Душата ми – ще изгори, ако без твоята остане!

Мечтите в болка ще потънат

и сълзите - като река ще ги отмият!

От клетвата си, аз не се отричам –

твоя да съм, до гроб се вричам!

25.04.2009г.