Нозете му пристъпват меко
по пясъка от морски раковини.
В очите му - сълзите леко
изплуват в ирисите сини.

И спомен,като полъх лек на бриза,
погалва мъжкото лице.
Как в детството, с моряшка риза
играеше с вълните морското момче.

Морето беше негова обител свята,
за детската душа - най-светъл храм.
И майка, люлка беше му вълната
и свиден спомен връщаше го там.

Той днес прощаваше се с морето,
намерил пристан на брега,
с една любов изгаряща сърцето,
пленено от любимата жена.