Сърцето му биеше лудо в гърдите,
юмруците стиснати - чак побеляха.
Кънтяха отминали думи в ушите,
а устните тихо живота кълняха.

Години бе скитал по стръмни пътеки,
посрещал, изпращал безбройни лета.
Видял бе и радост, и мъки човешки,
разбрал бе какво е живот в самота.

И срещна тогава случайно в полето
отчаяна, млада, нещастна жена.
Очите и врязаха се във сърцето,
докоснаха грубата мъжка душа.

Тя бе като цвете, оставено в тъмна
заключена стая, без лъч светлина.
Небето и беше беззвездно, безлунно,
отдавна забравило за любовта.

Прегръдка, докосване, ангелски нежно -
разпали пожара искрица една.
От страст океан - необятен, безбрежен,
погълна и двамата млади в нощта.

Не беше и казал, че трябва да тръгне -
изчака да съмне, да пукне зора.
Не и спомена и че ще се завърне -
на себе си само това обеща.

А тя - без надежда, без обич отново,
отпусна се тихо под стара ела.
Изпрати я глухият писък на сова,
предаде душата и на вечността.

Завърна се странникът, нея потърси,
но нямаше отговор, нито следа.
Разбра, че я няма, че вече е мъртва,
проплака, проклинайки свойта съдба.

Обърна се, сбогом последно и каза.
Пое към далечното синьо море.
Грехът им съдбата жестоко наказа -
последната капка надежда отне.

Погледна водата кристална с усмивка -
отново видя две блестящи очи.
Прегърна го морската бездна с въздишка.
Тъгата и болката - всичко попи.

Събраха се горе - в безкрая небесен,
две жадни за обич, ранени души.
За тях пее вятърът тъжната песен
и с грохот разбиват се морски вълни...