Той отби, изгаси колата и се загледа в нея. Мълчеше. А тя трепереше на седалката до него.  После я сграбчи, започна да я целува като обезумял, сваляйки дрехите ѝ. Издърпа я върху себе си, за да може да я усеща с всяка част на тялото си, загледа очите ѝ отблизо, за да успее да бъде повече от всякога в ума ѝ, в сърцето ѝ, в нея...  Тя потъна в ръцете му, които като че ли никога преди не я бяха докосвали, усещаше сърцето му, което пулсираше в ритъм с нейното – те бяха едно. Дори морето развълнуваха с безкрайната си страст, а луната, сякаш засрамена, се скри иззад облаците, да не ги смущава. Това беше един от онези моменти, за които се молиш никога да не свършват! Но свърши.

 Път и тишина. Но не от нетърпимата и тежката, от другата, спокойната тишина беше, която не  натоварва, дето не трябва да я нарушаваш с клиширани думи и приказки за времето. Отпуснати бяха и двамата, не бързаха да си ходят, не бързаха да се разделят, но не защото щяха да си липсват, не за това.  Не се обичаха  и все бягаха един от друг. Всеки от тях искаше да бъде хванатият. Затова моменти като този бяха рядкост, затова бяха преситени със страст, затова всеки път им беше като първи!

- Обади се като се прибереш, да знам, че си добре! – каза тя, оставайки напълно вярна на дежурната грижовност, която таеше към всички, не само към него и слезе от колата.

-  Добре. – каза той, знаейки, че наистина трябва да го направи.

И нощта приключи... почти. Обещаното обаждане и изтъркано пожелание за „Лека нощ” от двамата.  И най-приятната самота на света. Най-хубавото нямане един на друг. Докато...

Той отвори врата без да почука. Знаеше, че е сама. Влезе. Тя се обличаше, тъкмо излязла от банята.

- Това не е нужно. – каза ѝ той спокойно, приближи се до нея и свали дрехите. Вплете пръсти в още влажната ѝ коса, дръпна я леко назад и докосна врата ѝ с устни.  Да опита вкуса на кожата ѝ, сякаш го бе забравил. После се остави да бъде удавен в погледа ѝ.

- Нека помълчим.

- Не спирай да мълчиш! – каза тя, гледайки отблизо в очите му, на дъх разстояние от устните му и много надълбоко във всяка част от него. Пропита във вените и в мислите.

 Не трепваха и двамата. Стояха един срещу друг и се гледаха, тя напълно гола, той в накъсани дънки и бяла тениска. После като че ли се събуди, пое глътка въздух и се откъсна от опиянението на очите ѝ. Вдигна я, опря я на стената и започна да я целува, дъх не я оставяше да си поеме, все едно е бил окован с вериги досега. И въздухът стана горещ. Бързаше да я има. Отново за пореден първи път. И за пореден последен. И тя се остави да бъде имана. За час. Вплетени тела, той заключен от ръцете и краката ѝ. пръстите му вплетени в косата ѝ, мислите му вплетени в нейните. После отпуснати влажни тела, настръхнали от допирите си. Пръстите му се разхождаха по нея, галеха я, едва я докосваха на моменти.

- Не искам да си тръгвам.

- А какво искаш?

- Искам да остана с теб.

- Не може.

- Защо?

- Не искам.

- Защо?

- Не искам да си тук, когато се събудя.

- Защо? Ами ако аз искам да се будя до теб?

- Не!

- Кажи ми защо!

- Искам да усещам с тебе... не да чувствам! Искам всеки път да разглеждаш тялото ми, докато не го опознаеш до съвършенство. Искам да научиш къде да докосваш без да ти показвам... да ме запомниш до последната бенка и да си тръгнеш. Когато имам нужда, ще те повикам. Плътските желания са чести, но пък се утоляват лесно! А аз се изморих от трудни неща. От истории за обичане. От наранени хора. От нараняващи хора. Нека не ставаме такива. Идвай при мен. Поискай ме и ще ме имаш. Само не смей да не искаш да си тръгваш!

Той стана и се облече. И си тръгна.

Тя влезе в банята, пусна горещата вода, отми от себе си всяко негово докосване, всяка целувка, всяка мисъл за него. После си легна в леглото спокойна. Сама.