Ще дойда много тиха,
като утро...
Повярвай ми,
че иначе е трудно.
Ще дойда много тиха,
като пристан.
Сълзите от очи ти да сбера,
тъй както някога... опитвах.
И в твоята душа да съм
... молитва.
Ще дойда много тиха,
като есен –
в живота ти се впримчих,
и... не сбърках.
Когато от далеч по тебе виках,
а болката... Да, тя обърка ме...
Ще дойда много тиха,
като зима...
В онази зимна приказка,
нали си спомняш?!
Когато тъй се мъчих да те стопля,
(А казваше, че някак си без мене
все ти е студено).
Ще дойда много тиха като вятър.
(Остави... Той само урагани носи.)
А искам да остана, там, където...
В сърцето си нали ми обеща
да ме запазиш?!
Ще дойда много тиха,
като залез.
А после... В твойта нощ
ще искам да остана.
Къде сгреших, че тъй ме
подминаваш?!
Ще дойда много тиха – като обич...
(Къде ли сбърках?! )
Е, добре, ще ти остана като
рана, която ти до болка
изчегърта...
Ще дойда тиха, просто като сянка -
от мигове, които ме крепиха...
Да не падна... Но болката?!
Да, онази, в ляво.
Нима и нея като мене си забравил?!
Ще дойда тиха, като обич,
която да опазя не успявам...
Ще си побъбрим. После ли?!
Защо пък да не почнем
всичко отначало?
И, за да имаш време.
(Е, дано да си премислил.)
Сега оставям страницата
просто... бяла.
...
Знаеш ме –
сама съм... А и ти ли?!
Защото...
ти си ми останал...само!