С вятъра изчезна аромата,

и сетно слънце,черно заблестя,

изсъхнаха на мойто щастие крилата

надежда светла бързо отлетя.

Че в тая вечност тъй унила

аз виждам светлина... като в сън

мъглата спомена покрила

причувайки ми телефонен звън.

И глас забравен,закачливо проехтя,

извиси се в моя мрак студен

и светъл хор в сърцето закънтя:

-Ивчо, ще дойдеш ли при мен?

За миг... и веч я няма тишината

света пред мене пак се появи

и  репликата тъй позната

душата ми в радостта обви.

Уви, на бюрото е телефона ням,

тъгата ми в цветния мираж се преоблича,

а реалността отеква със шамара прям –

сълза по бузата се стича.

                                   21.08.09г.