Отиде си! Безпомощно стоя,
а ти се сливаш със тълпата.
Желаех аз след тебе да вървя,
но се изгубих във мъглата.

Но ето, че топят се ледовете,
долита пак сияйната дъга
и като пролетно планинско цвете,
в душата ми нахлува любовта.

С твоят образ вятърът се връща,
отнася отлетялата от мен тъга.
Нечий топъл поглед ме обгръща,
смутен и нежен, ти подаваш ми ръка.

Отлитаме. Държим се за ръце.
Неясно накъде, препускаме щастливи.
Спираме, където бистро езерце,
поглъща водопади със вълни красиви.

Отиде си денят. Настана мрак.
Гореща капка ме улучи.
Студът завърна се във мене пак,
нещо странно с мен се случи.

Само водопадите не спряха да текът
и аз разбрах, не са чеда на Гея.
От дълбините на душата ми извират
и тъжно вливат се пак в нея.