По струните ми драскаш с пръсти,

аз свиря зле на твоето пиано...

Май всеки сам си носи кръстът -

един за друг сме неразбрани...

Мелодията ни е вече тътен,

минаващ през нюансите на сивото,

назад остана знака ни крайпътен –

„И заживели заедно щастливо...”

Обръщам гръб – и сухо „Сбогом”,

търкулва се след стъпките познато –

макар не трябва да се трогвам –

със самотата вече сме приятели,

но някак си... тежи ми „нищото” -

във погледа ми пак застинало –

и този път оставяме  без бъдеще,

с окови две, гласящи „минало”,

които пак краката ни ще влачат

и сънищата секват със дрънчене,

докато нашето „приятелство”,

разлага се във пясъка на времето

и „нашите” щастливи спомени,

не спрат да идват без покана.

Сега съзираш ли иронията?

„Раздяла” е мелодия за двама.