Те взимаха от мен, но не да литнат,
да паднат меко в своето надолу,
помислили, че с болката се свиква,
когато не във пътя им говори,
Ръцете им не знаеха посоки,
очите си по мене ампутираха,
и целият им свят бе все наопак,
когато от въздишане умираха.
Не крачеха дори до мойте стъпки,
а следваха ме скрито в тъмнината,
хвалебствията в устните им тръпнеха,
заекваше речта им разпозната.
Те взимаха от мен, но не получиха,
че фалшът на един език не стига,
и в сънищата да ме любят май не случиха,
защото обичта не се копира.
Те дразнеха се все от неразбиране
макар на пръсти мисълта си да повдигаха,
преди да тръгнех в мене бях умиране
и с моя помощ гроба ми маскираха,
със хулен креп, след първото начало,
в което не очакваха отричане.
На жаждата им за пари и тяло,
Исусово раздавах им обичане.
Не можеха да стигнат в мене храма,
аз не корях самотната им същност,
но моят свят бленуван бе за двама
и пазех го, бе хлябът ми насъщен.
Случайности, разминати с живота ми,
неясни щрихи, бледи силуети,
имената им... те сигурно са кротки,
но не запомних в мен лицата на мъжете.
Един единствен вписа се, остана,
той - нафора от срещата съдбовна,
превърза с обичта си \"мъжка\" рана
и не е нужно даже да го помня.