Полярен ми е. Даже твърде диполен.
Веднъж гори със пламък от внимание,
веднъж е лед и всеки айсберг южен
би му завидял на отрицанието.
Снегът дори в очите му застинал
на звездопад прилича, само да се стопли.
А тропичната усмивка, уж тъй истинска,
сменя облика си на сезони.
Вятър исках да съм,
да го милвам
във безцветните му нощи след умора.
Слънце
молех се
да бъда,
да разтапям ледника вековен.
После осъзнах, че няма смисъл.
Нито слънце. Нито вятър съм. Уви.
Дано намери някой като него, тъй сезонен,
Аз ненужна съм. От мене може само да вали.

10.07.11