Беше ден - от най-студените,
ала пламък пареше в моето сърце,
да ти кажа, че обичам те - не трябваше
защото ти обърна гръб на моето жадуващо лице.
\"Мълчанието понякога е злато.\"
Разбрах го чак когато ти при мене не дойде.
И да викам, чупя, плача,
времето надали ще спре.
Сега стоя на пода - мрачна.
Може би и от болка ще почна да се влача.
Мислех си за теб и мен,
нима за тебе е проблем?
Чувства показваше ми ти,
но явно били са плод на моите мечти.
И с трепереща ръка разресвам си косата
слагам си перо - от онези на съдбата.
И да плача няма смисъл май,
вече е решено - без теб ще съм докрай...