Прогнило-дюшемено ми проскърцваше душата,
словата трополяха като мишки на Титаник.
Безумно-безогледно те по лѝста се редяха,
почти безцеремонно не признаваха забрани.

За тебе исках стих да пиша, мила моя Есен,
но думите кривяха се и зъзнеха си зимно.
Скимтяха безпризорно като вятър, свирещ с гребен,
а после се покриваха в завеса словодимна.

Разкъсаните мисли си въртяха пируети,
припадаха по дансинга, свестявах ги с ракия.
Подреждах ги с усилие, сковавах ги в куплети,
а те се разпиляваха във собствена магия.

С усилия последни спрях последната си мисъл
и в нея нарисувах странен дъжд и тиха песен.
Изпратих я по слънцето, целунато от бриза,
морето ще я пее все за тебе, моя Есен.