Гмурнах се в зеленовълнието на полето,
от красотата му със алчни шепи загребах,
а в ръцете ми се мушна ненадейно цвете!
Маргаритка! На венчето с пръсти загадах...
Цяла ме посипа със прашеца златен,
със загатнат аромат на обич ме обви,
слисана от маргаритковия свят невероятен
по листцата заклинание тайно заредих:
Обичам го чрез цялото небе!
Обичам го чрез Слънцето, звездите!
Обичам го чрез всички ветрове!
Обичам го чрез дъха на зряло жито!
Обичам го! Със сребро от лунен лъч
пламнала изписвам по вълните...
Живея едновременно и там, и тук-
и в приказката, и в монотонието на дните...
Обичам го... в света такъв, какъвто е!
В какъвто преобърна го, на миг го стори...
Закачи го с кабърче в белязаното ми сърце
и го даде на кометите диагонално да го порят…
Обичам го! И туй е грях! Не споря!
На кръста доброволно ще се възкача!
Аз двете му разпятия в крила ще сторя
и пак към него приласкана ще летя!