Любовта си отиде. Мен остави сираче,
оголяло и босо всяка вечер да плаче,
по звездите, луната и небесното лоно,
как и то бе летяло, от живота доволно.

На вълните отгоре, беше цар на всемира,
беше чудна стихия, вид прекрасна магия.
Беше истинско, живо, с аромата на вино,
беше всичко, но беше! После стана горчиво.

После стана студено, мрак забули душата,
без любов и без тебе нямат мирис цветята.
Няма цвят и небето, слънце само - сърдито
и напукани устни шепнат клетви нечуто...

Без любов оголяха всички тучни поляни,
ослепяха очите от безбройните рани...
В миг сърцето посърна, без охота туптящо,
пълен мрак го обгърна, отчаяние страшно.

Във леглото е мраз, нямам твойта прегръдка.
Нямам твойто сърце, миг спасителна глътка
въздух, твойте ръце, за душата утеха...
Без любов ще загина, от съдбата си клета.

... Любовта си отиде, но пък ние сме живи...
Ще закърпим с надежда пак крилата красиви.
Ще намерим светулка и по нея полека,
към спасение светло ще направим пътека.

Сила има във нас, тя се крие в гърдите,
във сърцата с доброто и със плам във душите.
Малко трябва и пак ще докоснем звездите,
щом са живи във нас любовта и мечтите!