Тази нощ Любовта си отива от нас

прикована на страшно Разпятие!

 Гледаш скръбен  звездите, а Нейният  глас

люшва спомен… за мойте обятия

и  за глътките крадена Свобода,

дето  жаждата правят по-люта!

Целуни  Годеницата си сега -

 нашият свят се срути!

 

Щом утре сватбари викнат:„Горчиво!”

погледни я в очите и обещай

да я направиш много щастлива!

Да съградите за двамата Рай:

Търпеливата Нежност го заслужава!

Дай  й сърцето си цяло – завинаги!

Но те моля, когато повдигаш воала,

внимавай – да не сгрешиш името!

На брачната нощ в откровеното сливане,

 преди да прошепнеш: ”Обичам те!”,

отключи си душата - аз си отивам,

 за да влезе  Доброто Момиче!

То ще бъде до теб – умно и хубаво,

и цял живот ще те обича…

Нямам  право,  не искам да те виня -

 нима мога да върна вълната,

тръгнала с ярост към стръмна скала?

Аз отдавна с надежда  удара чакам –

от илюзии празни да ме спаси,

та в душата най-сетне да съмне…

Зазори. А в гърдите Сърцето боли

овъглено от гневните мълнии

на съмнения страшни: беше ли грях,

грях ли беше нашата обич?

Всичко вече простих, но не признах:

с теб щастливи да бъдем – не можем!

 

Надникни си в душата. Ще видиш там,

като в паноптикум-огледало

как се гърчи и страда твоят срам,

а по мен не остана бяло!

 Проумя ли защо, защо е така?

Много просто е, мили – и ясно:

не палач, а Архангел е Любовта –

 всепрощаваща, светло-прекрасна…

 

Синеоки мой, ти ме помниш разплакана.

Щом  ме грабваше, като истински  Фавн,

в краткия миг на ласка дочакана -

с думи, целувки, с  гореща длан,

всичко - до дъно в мен преобръщаше!

Как  ми идеше -  мигом да долетя,

да загърбя бездушната, ледена къща,

тъй жестоко стопила в мен младостта…

Но  ме спираха в мрака насълзени очи,

беззащитно-невинни,  лъчисти…

И се връщах отново – да ме боли,

но дъщеря си - ангелски чиста,

да прегръщам, за прошка да моля – на ум,

че поисках да бъда щастлива…

Късно е!  Тръгвай… по своя друм…

Любовта тази нощ си отива… 

1980г., В.Търново

Из книгата „Възлопис”