Да оставя в старата година исках
всяка мъка, сълзи...тъжен зов,
да заровя на дълбоко под преспите снежни
онази парещата, самотна любов.
А тя снега разтопи и при мене се върна,
отново пламнах от пети до глава,
каза ми гордо, от нея няма отърване
и ще чака със мен пролетта.
Вярваше, ще срещне любовта му пак,
тя кротко още спеше зимен сън
и събуди ли се, нея пръв ще види
и ще се слеят заедно в камбанен звън.
Но зимата е дълга...колко много
ще чака, над съня му тя ще бди?
Дори в студа е толкоз неуморна,
защо не спре за миг
и не поспи?