Всяко утро, от зори, гълъбица ме вестява.
С кафевите очи, миличко ме поздравява.
Аз посягам, запленен,
за да я даря с милувка.
И я галя. Всеки ден, обич вложил,
без преструвка!

Чудно ли е, че любов чувствам аз към нея?
Никак! И говоря и в захлас…
Няма ли я – ще повикам.
Ето – в миг ще долети
и на моята длан е вече.
Чувствам, че това си Ти!
Нищо, че така далече,
те съдбата е пратила.

Лазаринче, моя мила!
Ето – твоето писъмце –
бавно свалям от крачето.
Слагам моето и с усмивка,
силно хвърлям към небето.

Гълъбчето ще лети,
бързичко при теб ще кацне.
Миг почакай – ето ти -
писъмцето ми ще сваляш
и с усмивка на лице,
гълъбчето ще погалиш.