Отдавна си го мисля, но сега разбрах,
Шизофрения има! От нея ме е страх.

Не зная никога, кога ще бъде другия.

Не зная никога, той истинския ли е ... или - лудия?

О, да. Сега...като помисля малко,
аз истинския ненавиждам,
а в лудия се влюбих...жалко.

Лишения от ум, е детски чист, наивен,
прекрасен, мил, любвеобвилен.
Красивият му ум е пълен с номера.
Безумно хубав е понякога...съзнава ли това?

А, умния – е с мозъкът на нощна птица.

Не се издава, мисли и изчаква,

Преструва се - невидима хитрица,

Напада, точно като не очакваш.

И как се случи тъй, че имах тоз \"късмет\"
Да бъда близо, толкоз дни...безчет,
До тоя болен, луд, шизофреник?
Боготворейки го, получих аз - ритник.

Направи го, по най-жесток за мене начин,
Не го направи сам, затуй и плача.
На него, щях веднага да простя../.без много да му мисля/,
Използва другата, та двойно да боля.../така изписках!/

А сам да беше, щях да се оправя,
и щях да го зачеркна до безкрая,
но той отново болестта прегърна,
вълшебния ми свят - отново върна.

И вечно, лашка ме... насам – натам, като едно махало
Изчаква винаги, в едната крайност да достигна,
та в другата - с брутална болка, да извикам „на умряло”,
и да не знам, кое е моята фатална парадигма.

Решението трябва аз, сама да взема...
Безкрайно да изгрявам, или - залязвам всеки път,
или във мрака аз да си остана,
в спокойствие и в тишина... без плът.

Без онзи трепет при вида му,
без бурен и божествен сърцетуп,
смирена, праведна и тъжна...
но с избора – жесток, съм вече – тук!