Взирам се в пълната луна и тя ми напомня за поредния изминал месец без теб.
Така пълна, както са пълни и очите ми...
Единствено тя осветява мрачният ми път като искрица в тъмнината.
Злокобният и шепот ми напомня какво имах и какво загубих...
Кого обичам... и кой ме нарани с тежките си думи.
Всички казват, че съм тъпак, глупак, че се самонаранявам с бремето с което се нагърбих с компромисите, който правих.
Може би е така... Ех... този беден глупак.
Но след залеза на луната идва слънцето... идва новото начало... стимулът ми за живот.
Новата любов... новата тръпка, която ще ме стопли, ще изцели моята болка.
А кой знае може да се върнеш отново в живота ми... в прегръдките ми...
Съдбата е нещо, което може да ти да те толкова болка колкото и радост.
За това се оставям изцяло в ръцете и...чакащ обичта ти отново да озари моят път.
Чакащ слънцето отново да изгрей... и с топлите и чисти лъчи на ''дарителя на живот'' да дойдеш и ти мой изгарящ и парещ лъч... лъч който ме осветява, изпълва и съживява.