Тихо пада здрач, денят отстъпва –

малко тъжен, малко позамислен.

В мрака ми се чуват тихи стъпки –

(твои ли са, или ги измислям?),

Цяла нощ тревите ще сънуват

топъл дъжд. И росни ще осъмнат.

Вятърът край тях ще потанцува,

весел ще се спусне пак по стръмното...

А при мене – нито сън, ни спомен.

Нощите ми в дрямка се прозяват.

Пак ли скиташ някъде бездомен,

пак ли огън-страсти разпиляваш?!

Лудост ми е легнала в сърцето:

иде ми да хукна боса, гола –

тъй да стигна някъде, където

няма нито обич, нито болка.