Никоя болка не може да изтрие тъгата ти,
посрещаш ме с усмивка и сълзи,
чакаш прегръдка, и покой от мен.
Чувствам се бясно безсилен,
дъхът ми секнал, заради очите твой,
как да те утеша любима моя.
Как бих могъл да ти простя лъжата,
нещастна правя те, какво остава за мен.
Не виждам защо очакваш ме сега,
не можеш да бъдеш пак цяла,
не можеш да бъдеш пак зряла,
не можеш да бъдеш пак щастлива.
Ако избягам мразейки се ще бъде ли добре,
ще очаквам ли пак тъгата ти да ме догони,
да ме удуши, убие, унижи и изпие?
Свободата ме зове, заради трудностите,
заради думите ти за раят недостижим.
Не те отведох там.
Не виждам защо очакваш ме сега,
не можеш да бъдеш пак сама,
не можеш да живееш пак в лъжа,
не можеш да разбереш пак света.
Достатъчно измъчена, привидно весела,
ръцете ти треперещи, стискайки надеждата.
Погледът ти за последно ще проследя,
от тук нататък си сама.