В безименно море се носи
самотна лодка без платна,
вълните морски я провождат
в дълбините мрачни на нощта,
а звездица ярка, светла
показва пътя към брега.
Скита се тя дни и нощи
в туй безименно море,
веслата счупени са още
но лодката не ще се спре.
Тя движена е от сърцето,
любовта е нейното платно.
Там далеч във хоризонта
мъглеят скалисти брегове.
На скалите ти ме чакаш
стаила дъх с разплакано лице.
Аз идвам мила моя,
и няма буря, която да ме спре.
Шумят вълните на прибоя
трепва влюбено сърце.