Липсваш ми!
Луната простира сребърната си лунна пътека върху морето и ме кани да тръгна по нея. По нея разстоянията се губели и сама ме носела до теб. Страх те е да вървиш по тази измамна пътека - не знаеш накъде те води - Нагоре към щастието или надолу към дъното на морето...
Мразя те!
Мразя те, затова че ограбваш сънищата ми, че ме караш да се въртя неспокойно нощем, бленувайки далечния ти образ...
Трудно ми е без теб!
Телефонът ми мълчи, а твоят весело ме поздравява с безкрайните си сигнали 'свободно'. В имейла викът ми се губи между купищата служебна поща, но писмата ти се губят някъде...
Плаче ми се!
Проблемите и тревогите товарят раменете ми, но ме галят само хладните лъчи на луната, а не нежните ти длани...
Ревнувам те!
Ревнувам те от всички, които имат щастието да те виждат и докосват всеки ден. Ревнувам те от одеалото, с което се завиваш вечер, защото то гали тялото ти, от възглавницата, на която си лягаш, защото заспиваш на нея вместо на моята ръка!
Изгарям по теб!
А всъщност треперя от студ. Ярките лъчи на слънцето изгарят лицето ми, но не стоплят душата ми. Черните очила спират погледите и не позволяват на хората да видят тъмните ми очи, които замечтано гледат там някъде далеч, през гори, през морета, през мечти и копнежи, там, където правиш хората щастливи с присъствието си...